Диалогът (на един език, като че ли)

Достатъчно недосегаеми са хълмовете,
за да ме заселят с косове, листа и гроздов сок.
И невъзпитано- сини нюанси да придобие бельото ти.
Не ми се усмихвай, сутрин винаги е мълчаливо взирането
в думи, през които се догонваме.

Искат се, флиртуват със стените си, свличат цветовете
през завесите. Изгревно-излишна се оказвам силна.
Колко страшно, потрепервам с пръсти въздуха,
перфектен като дясно огледало за странично виждане.
Отразявам се не точно във всичко.

Изобщо не те питам. Безвъпросна се оказвам
два пъти годишно. Един от тях е ако съм помислила
за спряло дишане. А никога не сме говорили за капки
лазещи по вътрешните склонове на болката. Веднъж
почти се влюбих в бриз, докато сънувах, че се е търкулнал

по гръбнака ти. Стигат ми две мисли на кръст, за да падам
неистово. Защо ме целуваш? Консервирам те в залеза.
Нищо няма да ти обяснявам. Без име остана онази суша
пред дъжд. Посред нощ пеят мъртвите. И аз. По-леко
се заслушвам в себе си. Идваш. Ти идваш.

_________
юли, 2006