никъде

само веднъж ще докосне ръката ми
и до края на белите устреми ще рисуваме вятър
ще плиснем звездно мастило в погледа лунен
ще изкатерим възлите по кадифеното лято
на стомна пълна със сънища ще приличам
когато веднъж си припомня че нямахме
кост от причина любов да дълбаем

по Бродуей храсти в жълто цъфтят
/в жълто
солено
и свършило/
навярно е зима далече от ясните
вчера въже подарих на света
защото той ще ме сплита в бодлите на стъпките

аз не искам да вярвам на онзи етюд
който прекършва сутрешно пръстите ми
щом погледна надолу, а там има път
ширнат надълго с мирис на люляци и на букви

там е обло
там е синьо от благозвучие
/в средата се срещат лице и гръб/
колкото странно бледнее някой
с когото мога да бъда безмълвие

както тече истински вятър с истински звук
така ще текат по косата ми плавно-запомнени
засадени нюанси от временно „съм”
/да/ ноктите ми ще станат невидими

и само веднъж до там ще се мръкне

________________
февруари, 2007