В дланта на втория живот, където всичко изменя вида си
и не съществува единствено в кълновете,
които не съм способна да си представя,
тя с кръжащите си изречения нахлува.
По пръстите на новелата, в която се събуждам
всеки път щом хлопна очи за света
(където за да обичам себе си
непременно трябва да обвия с прошката си друг
а той да ме обеси с нея),
израства La Vita Nuova с двуглавите си цикли -
вековни стволове пред стъклените устни на въздуха.
Преди да населят кръвта ми полифоничните полъси,
една история нахлува.
Всяка голота е маска - крясък и стебло на сила.
Опера и драма в съдраните платна на новолунията.
Другият кораб принадлежи на моите духове
и чуждите кости. Цветовете, които не познавам.
Причините, които не засягам. Движения, в чиито мускули
умирам безспирно. А тя се ражда сторъка и многолицева.
История на бризове. Предсказание за утопии.
Надига се от цялата ми меланхолия
с градовете мои, детството и гробището.
В ушите ми разпъната и закована музика.
С безструнни вечери и вечери напевни,
пробожда се с върха на слънчевия обелиск.
Спуска се плътно с тембъра на дърветата.
Понякога, есенна трева виолетова. Стрелва корени -
прозирни мостове. От черния кладенец на съня ми до Флорес.
Стоножна печал. Мъртъв кетцал на балкона.
Огнен език в главата ми. От пера на гарвани и лястовици капе.
Тя с очи на василиск, кафяво-сини.
Все нахлува.
Две забранени думи се срещат на девето авеню и се целуват.
Целуват. Полепват по завивките на месеца.
Той гледа извивките на душата си, после тя си отива.
Присяда му, казва. Светът е бездомен петел и се гали в краката ù.
Докато тя грее, отварят се дупки в слепоочията на нощите .
От там нахлува история. С обертоновете си тя хваща и изменя.
В дланта на втория живот напускам времето.
Няма коментари:
Публикуване на коментар