В края на краищата само история

В дланта на втория живот, където всичко изменя вида си
и не съществува единствено в кълновете,
които не съм способна да си представя,
тя с кръжащите си изречения нахлува.

По пръстите на новелата, в която се събуждам
всеки път щом хлопна очи за света
(където за да обичам себе си
непременно трябва да обвия с прошката си друг
а той да ме обеси с нея),
израства La Vita Nuova с двуглавите си цикли -
вековни стволове пред стъклените устни на въздуха.
Преди да населят кръвта ми полифоничните полъси,
една история нахлува.

Всяка голота е маска - крясък и стебло на сила.
Опера и драма в съдраните платна на новолунията.

Другият кораб принадлежи на моите духове
и чуждите кости. Цветовете, които не познавам.
Причините, които не засягам. Движения, в чиито мускули
умирам безспирно. А тя се ражда сторъка и многолицева.
История на бризове. Предсказание за утопии.
Надига се от цялата ми меланхолия
с градовете мои, детството и гробището.
В ушите ми разпъната и закована музика.

С безструнни вечери и вечери напевни,
пробожда се с върха на слънчевия обелиск.
Спуска се плътно с тембъра на дърветата.
Понякога, есенна трева виолетова. Стрелва корени -
прозирни мостове. От черния кладенец на съня ми до Флорес.
Стоножна печал. Мъртъв кетцал на балкона.
Огнен език в главата ми. От пера на гарвани и лястовици капе.
Тя с очи на василиск, кафяво-сини.
Все нахлува.

Две забранени думи се срещат на девето авеню и се целуват.
Целуват. Полепват по завивките на месеца.
Той гледа извивките на душата си, после тя си отива.
Присяда му, казва. Светът е бездомен петел и се гали в краката ù.
Докато тя грее, отварят се дупки в слепоочията на нощите .
От там нахлува история. С обертоновете си тя хваща и изменя.

В дланта на втория живот напускам времето.

хебефренно на запад

и ще оцелея по ръба на тишината си
ще лумне вятър (дните да слепи)
клончета летящи (тъмно лятно ято)
ще накацат по неизболели празнини

ти ще си далече през ръцете им
както случва се
и толкова (и сам)
ще скупчваш чужди вихри
а в колибите
ще се излюпват рибешки очи
над ноздри от вулкан

ще гложди несънуваната нежност
(че кой е забелязал въздух щом го диша)
и светне ли на мозъка живота в малахит
от филтрите ще се процежда гола липса

в зародишите още ще нагарчат думите
насичайки отвесно непомислен хоризонт
ще се намеря -
къс от глуха нота-
ще те търся
ще ме заравят вените на текста
който аз не пиша
за да оцелея по ръба на тишината ти

(транс)разрезите в края на лятото

всяко лято от което си отивам ранно
тече с безсънните очи на въздуха

пораства дъжд (и капят молекули
в поле от дъхове) от слънцето до улея

в солените тръстики на капчуците
впили нокти в хоризонтната ми длан

всяко лято до което спирах ме прибира

късно
е

покълва утро по ръба
на хълма с кръстове



____________
август, 2007

никъде

само веднъж ще докосне ръката ми
и до края на белите устреми ще рисуваме вятър
ще плиснем звездно мастило в погледа лунен
ще изкатерим възлите по кадифеното лято
на стомна пълна със сънища ще приличам
когато веднъж си припомня че нямахме
кост от причина любов да дълбаем

по Бродуей храсти в жълто цъфтят
/в жълто
солено
и свършило/
навярно е зима далече от ясните
вчера въже подарих на света
защото той ще ме сплита в бодлите на стъпките

аз не искам да вярвам на онзи етюд
който прекършва сутрешно пръстите ми
щом погледна надолу, а там има път
ширнат надълго с мирис на люляци и на букви

там е обло
там е синьо от благозвучие
/в средата се срещат лице и гръб/
колкото странно бледнее някой
с когото мога да бъда безмълвие

както тече истински вятър с истински звук
така ще текат по косата ми плавно-запомнени
засадени нюанси от временно „съм”
/да/ ноктите ми ще станат невидими

и само веднъж до там ще се мръкне

________________
февруари, 2007

елисейски полета

в прозорците беше зазидан необятът от кръстопътища
тихо се вля неизвестният цвят
там
сочеше всички останали
близки на сетивата
не толкова драскащи хладни в нюанс
небосводът изгря закърпен от ляво
иззад другата част запяваха в светло и сиво
дълбоко
душите ни
а пречистените сведоха поглед надолу
пожалени

в нахвърлени кладенци препълнени с отражения
въздухът диплеше всеобразни измами
даже ятата без птици се движеха правилноЧерни
не видя ли над гърбицата релефът от страх
разграфяваше с облачни кантове
неприсъщата ми смиреност

и само камъните пулсират в глутницата си
докато ослепеният вие към своя луна
осъдена да не спира да бъде след него
дълбаеща елипси от чужди следи
а те - погребващи нейните

с издраскана плът по основите крепостни
забиваме лунни пети през интимни полета
сами
без очите си

и далечни
все по- далечни

от тук чак до себе си

_______________
октомвpи, 2006

скрито

когато изпопадат звездните врани
и се изсипе в алени струи деня
когато въпреки празното
се пълнят небесните кани
не с капки
с копринени топли петна
някой ден
когато намеря душата
из дяволските гърла
на не мои мечти
когато допре си челото до слънчева челюст
облият вик на последен есенен лист

свлачища остри ще дупчат
най- първия плач
от това
че мълчиш

белоглавите щом литнат към светлия праг
под високата синя изчистена клетка
когато мен ще ме има все пак
когато ще сбутват теб
в лунните дискове
на любови и месечност
от щастие някой ден ако млъкна
с рог от последната дума скъсай звука
да настръхне на времето
потъмнялата козина
нагоре вой да запътва
спящата в макова чаша безветреност
нямат срам ветровете
когато съм луда по теб
насред целия давещ се

хаос

бухал замъква песни след сенките
и никога нищо не значи
и никога нищо не е било

освен невъзможното

/намери думата
която ще премълча/

______________
нoeмври, 2006

не по главните улици и не по себе си

VIII

дишам те неразчленено
дори когато се размазва любимият ми буреносец
по стъклото на внезапен порив
на момента да стана и да се изкатеря докъдето е
все едно

VII

не можеш ли просто да ме изтръгнеш
процепите нямат нищо общо с онези релси
представям си как кацат на един час срещу теб
от там мога да те измислям/променям/забравям
и накрая да те срещна същия
успяваш ли изобщо да ме разпознаеш

VI

фенерите се мислят за светкавици сега
мигат светулки пред озверели огледални крясъци
в изчезнала нощ и гарванът е сляп без черното си име
мислиш ли че щом не сме били
имам някаква представа колко би ми липсвал

V

изгониха ме в неделя от бялата буквена ладия
на дъното имаше две риби
те сами се принесоха в жертва на собствените си спомени
по-рано
аз процедих през мисъл за теб някакви думи
не обърнах внимание

IV

две
празни
линии
потеглиха
към релефа си
а не трябваше

III

по ръцете ми още осъмват охлузвания
от срещи с тайфуни
дърветата и утре ще бъдат облечени
утрото се е срастнало с дрехите си
под смолисти следи от живот и други пълзящи

II

по челата на мъглявините имало леки натъртвания
толкова малка била е луната
когато са отсичали въздух през гърлото ù

I

със същото въже в неделя старецът привързва лодката
към силите си

моля му се да не намирам
кутии
от

изпратили -
липсващи

______________
септември, 2006

Диалогът (на един език, като че ли)

Достатъчно недосегаеми са хълмовете,
за да ме заселят с косове, листа и гроздов сок.
И невъзпитано- сини нюанси да придобие бельото ти.
Не ми се усмихвай, сутрин винаги е мълчаливо взирането
в думи, през които се догонваме.

Искат се, флиртуват със стените си, свличат цветовете
през завесите. Изгревно-излишна се оказвам силна.
Колко страшно, потрепервам с пръсти въздуха,
перфектен като дясно огледало за странично виждане.
Отразявам се не точно във всичко.

Изобщо не те питам. Безвъпросна се оказвам
два пъти годишно. Един от тях е ако съм помислила
за спряло дишане. А никога не сме говорили за капки
лазещи по вътрешните склонове на болката. Веднъж
почти се влюбих в бриз, докато сънувах, че се е търкулнал

по гръбнака ти. Стигат ми две мисли на кръст, за да падам
неистово. Защо ме целуваш? Консервирам те в залеза.
Нищо няма да ти обяснявам. Без име остана онази суша
пред дъжд. Посред нощ пеят мъртвите. И аз. По-леко
се заслушвам в себе си. Идваш. Ти идваш.

_________
юли, 2006

под звуците на ...

празен вятър е докосването под това небе
когато лъжа булевардите че съм те срещнала
основателни причини колкото решиш
мога да ти издълбая
върху какавида звездна

щом отива си морето всяка сутрин
нямало е мост отсечен фар да изгради
разхождам се по мрачни двоеточия
и чакам мисли да ме изброят от там до тук
за да ме връщат безпосочна

в началото бе спазъм притъпен
след 8 часа всичко си е същото
надничат месеци зад пухкав шадраван
засрамените скулптури
пера навличат

гълъбите инцидентно се прочитат -
изкълвани тайни в потреперващ храм
ще преживея застудяването източно
по моливения ръб на Юг
до педантичност знам

представям си как утре ще си счупя сянката
в мига на лунното наричане за ручей
по който без да искам ще те спусна
в главата ми е светло
като дъжд случаен

притиснал яростно набръчкания изгрев
над юлска дюна и сънуващ мъж
а аз си спомням че не ми поникват корени
спомням си че нямам цвят и нямам начини
да бъда само полъх щом те искам

_________
юли, 2006

фобия от заглавия

пролетта без теб - петниста врана
мокра от началото на клюна си до облаците
сутрин гладна тропа по перваза ми
вечер вие жадно под леглото

пет луни се срещат и бълбукат
в дъното на локва небосклонна
липсващи звезди
стаена ревност
дъждовете са игли от изгорени нежности

зимата е стръмна партитура
глухи тонове се изкрещяват сред гнездяща липса
в последна неделя не им се преплита на рибите
хълмове сенки издигат
под и над очите

отвътре е същата -
есен като църква без органи
ангелски песни бучат в гърлата на вятър фалшив
кърваво е
болно и безнадеждно
невлюбен сезон
над гора в бордо и обсебване

лято без теб -
свит гълъб в белег от ярост до смърт
морета прегънати
скали безпощадни
вярвам в безсезонна любов и в теб
вселен в пулсиращото изменение
на постянни тътени

_________
юли, 2006

au lever du soleil *

по нажеженото на изгревния ръб
разхлипала се е измачканата утрин

балкон с провесено небе
две капки дъжд
и тонове изсъхнало разнежване

сънотворното дори не се разтваря
в сок от снощни ябълки
изхвърлям стария
таван
навън
ме чакат светлосенките на явори

денят е подчертан с височина
хлътвам яростно в зелените му лещи
инч преди да чуя забълбукване
в кръст ме драсва под сърцето си

облечен е с пижамата на лешници
по собствената ми пътека ме избутва
към врата безключова
говори за дребни неща
казва че гъсениците се преструват
когато умират
спасява една
летенето би отивало на определените
неопределено политам
след разляло се безграничие

в халката на слънцето
с последното вдишване
сигурно ще се познаем отначало
но сега кошмарно тихото
зад двете капки
остроъгълно дълбае

край
__________________________________
* au lever du soleil - от фр. - при изгрев слънце

юни, 2006

пилеене или ''royale chambord'' нощ

аз съм тази
която
не се стича като шепот по пръстите ти
набраздили небе в гласовете на ехо избързващо
неусетно отнасям цвета по первазите
за да глъхнат в полетите си хербариите
и леко
много леко
все постилам вятър под душата ти

аз съм тази
за която
не крещи безбрежието
как пътищата раждат се за да ги има мрежите
и по смачкани възли от непонятност
не мирише на развързани очаквания

аз съм тази
пред която
някакви измислени врати не се отварят
без да е превърнала нощта в прозрачност
без да е принудила дъжда да бъде краткост
и изгубва смисъла в прозорци зад цветя
гонещи прашец от замайвания

аз съм тази
след която
не плаче мълчанието
щом не е била в нокти на птица
снижила полъх под рамото ти
щом не се е стопила в жупел от думи
щом не се е родила в мисъл за смърт и погубване

но така ти приличам
до вбесеност различно
че в стъпките на смъкнатите изгреви
аз съм тази
в полусянката на дишаща липса

_________
май, 2006

пълнолуние

'
преди да простреляш
луната
скъсай ръкавите на нощта
с тях завържи очите ми

не ще измисля път за завръщане

преди да простреляш
луната
изтрий звездния дъх
с него нарисувай вятър

ще спра да сънувам как ме прегръщаш

преди да простреляш
луната
свлечи цвета на очакването
с него начертай хоризонт

ще потъна в изгрева хукнал след сянката ти

__________
април, 2006

обяснение в зелено

'
този
когото не срещнах
вероятно
изобщо не съществува
но и до днес гоним с него
майски бръмбари
по раменете на влюбването
сънувам го често
и на теб ми прилича
невидим
далечен
с чувство за бягство
и самоотвличане
той ме харесва несресана
и отнесена
в идиотската ми рокля
на зреещи кестени
като мен е наясно
че ми отива зелено
/единствени вярваме
в подобно нещо/

този
когото не срещнах
вероятно не се досеща
че съществувам
но и до днес гони с мен
щури светулки
по хълма на пълнолунието
сънува ме често
и му приличам на себе си
с чувство за странно притегляне
към внезапни изчезвания
на тъмно стихове пише
с перо
и наум ги прочита
на зеленото ми безсъние
а аз по телепатия
се старая да не разбере
че без всякакво обяснение
се обичаме

__________
април, 2006