В края на краищата само история

В дланта на втория живот, където всичко изменя вида си
и не съществува единствено в кълновете,
които не съм способна да си представя,
тя с кръжащите си изречения нахлува.

По пръстите на новелата, в която се събуждам
всеки път щом хлопна очи за света
(където за да обичам себе си
непременно трябва да обвия с прошката си друг
а той да ме обеси с нея),
израства La Vita Nuova с двуглавите си цикли -
вековни стволове пред стъклените устни на въздуха.
Преди да населят кръвта ми полифоничните полъси,
една история нахлува.

Всяка голота е маска - крясък и стебло на сила.
Опера и драма в съдраните платна на новолунията.

Другият кораб принадлежи на моите духове
и чуждите кости. Цветовете, които не познавам.
Причините, които не засягам. Движения, в чиито мускули
умирам безспирно. А тя се ражда сторъка и многолицева.
История на бризове. Предсказание за утопии.
Надига се от цялата ми меланхолия
с градовете мои, детството и гробището.
В ушите ми разпъната и закована музика.

С безструнни вечери и вечери напевни,
пробожда се с върха на слънчевия обелиск.
Спуска се плътно с тембъра на дърветата.
Понякога, есенна трева виолетова. Стрелва корени -
прозирни мостове. От черния кладенец на съня ми до Флорес.
Стоножна печал. Мъртъв кетцал на балкона.
Огнен език в главата ми. От пера на гарвани и лястовици капе.
Тя с очи на василиск, кафяво-сини.
Все нахлува.

Две забранени думи се срещат на девето авеню и се целуват.
Целуват. Полепват по завивките на месеца.
Той гледа извивките на душата си, после тя си отива.
Присяда му, казва. Светът е бездомен петел и се гали в краката ù.
Докато тя грее, отварят се дупки в слепоочията на нощите .
От там нахлува история. С обертоновете си тя хваща и изменя.

В дланта на втория живот напускам времето.

хебефренно на запад

и ще оцелея по ръба на тишината си
ще лумне вятър (дните да слепи)
клончета летящи (тъмно лятно ято)
ще накацат по неизболели празнини

ти ще си далече през ръцете им
както случва се
и толкова (и сам)
ще скупчваш чужди вихри
а в колибите
ще се излюпват рибешки очи
над ноздри от вулкан

ще гложди несънуваната нежност
(че кой е забелязал въздух щом го диша)
и светне ли на мозъка живота в малахит
от филтрите ще се процежда гола липса

в зародишите още ще нагарчат думите
насичайки отвесно непомислен хоризонт
ще се намеря -
къс от глуха нота-
ще те търся
ще ме заравят вените на текста
който аз не пиша
за да оцелея по ръба на тишината ти

(транс)разрезите в края на лятото

всяко лято от което си отивам ранно
тече с безсънните очи на въздуха

пораства дъжд (и капят молекули
в поле от дъхове) от слънцето до улея

в солените тръстики на капчуците
впили нокти в хоризонтната ми длан

всяко лято до което спирах ме прибира

късно
е

покълва утро по ръба
на хълма с кръстове



____________
август, 2007